bookishbulgaria.com

Днес е рожденният ден на един от най-обичаните български поети Димчо Дебелянов. Димчо Дебелянов е български поет, роден на 28 март 1887 г. в Копривщица. Още млад се мести да живее в София, където започва да пише и да се движи сред литературните среди.

Творчеството му е силно лирично и е изпълнено с тъга, мечтателност, самота и копнеж по дома. По време на Първата световна война е мобилизиран като войник. Загива на 2 октомври 1916 г. край Демир Хисар (днес в Гърция).

След смъртта му той остава като символ на нежната, човешка и тъжна българска поезия. Днес решихме да си припомним заедно с Вас три прекрасни негови стиха:

ПОМНИШ ЛИ, ПОМНИШ ЛИ ТИХИЯ ДВОР…

Помниш ли, помниш ли тихия двор,
тихия дом в белоцветните вишни? –
Ах, не проблясвайте в моя затвор,
жалби далечни и спомени лишни –
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
моята стража е моят позор,
моята казън са дните предишни!

Помниш ли, помниш ли в тихия двор
шъпот и смях в белоцветните вишни? –
Ах, не пробуждайте светлия хор,
хорът на ангели в дните предишни –
аз съм заключеник в мрачен затвор,
жалби далечни и спомени лишни,
сън е бил, сън е бил тихия двор,
сън са били белоцветните вишни!

МИГ

Дали се е случило нявга – не помна,
не знам – ще се случи ли… Тъжен и морен,
аз плувах самин из тълпата огромна
на някакъв град огрешен и позорен.
Над мене, замръзнало в мисъл безумна,
небето немееше странно далече,
а долу се носеше музика шумна
от стъпки, от смях и преплетени речи.
Но горди и сластни очи не зовяха
на уличен пир мойте жажди смирени –
мъжете там хилави воини бяха,
жените – отвъргнати, неми сирени…
В миг глуха вълна над града се пронесе,
в миг всичко в заглъхналост странна потъна,
аз сетих и страх, и молитви в сърце си
и видех света като пропаст бездънна.
Незрими води, с глух и таинствен ромон,
заляха съня на безбрежия неми
и нямаше там ни надежда, ни спомен –
и нямаше там ни пространство, ни време…
И с поглед стъмен от предсмъртна замая
аз плахо превих колена прималняли,
помислил, че някакъв глас ще вещае
незнаен завет из незнайни скрижали,
че някакъв бог умилен ще разкрие
след толкова дни на безумства метежни:
защо е тьй горд и надвластен, а ние –
тъй слаби, тъй горестни, тъй безнадеждни!
Напразно, уви! – Невъзпламнал угасна
великият миг на великото чудо,
нов суетен стрем из тълпата ме тласна,
мечтата смени безпощадна пробуда –
и ропот, и смях в тишината нахлуха…
“Пиян е, безумен е!” – някой прошушна…
Аз станах. – Небето бе празно и глухо.
Аз плачех. – Тълпата бе ледно-бездушна.

Да се завърнеш в бащината къща