bookishbulgaria.com

Поетесата и преводачката Мара Белчева е родена на 8 септември 1868 г. в Севлиево в борческо и родолюбиво семейство. Баща ѝ е ръководител на местния революционен  комитет по време на Априлското въстание през 1876 г. Средното си образование тя завършва в Търновската  гимназия и продължава обучението си във Висш девически институт във Виена. Увлича се по музиката и литературата и усвоява няколко езика. След завръщането си в България учителства в Русе и София и се омъжва /1886/ за бъдещият министър на финансите Христо Белчев, убит при атентат срещу Стефан Стамболов през 1891 г. През 1992 г. Мара Белчева се записва да следва в Женевския университет, специалност „Филология“. Тук през 1903 г. се среща с големия български поет и публицист Пенчо Славейков, споделя изгнаническите му години и  свързва живота си с него до деня на смъртта му /1912/. През следващата година се завръща в България и се отдава на литературна дейност. На 1 септември 1915 г. постъпва на работа като учителка по български език и литература във Видинската девическа гимназия „Екзарх Антим I“.

     Мара Белчева започва литературните си изяви с писане и печатане на стихове на хърватски език и преводи от хърватски. Печати за първи път в хърватското списание „Vienac“ през 1907 г.  Тя познава добре немската, френската, италианската, полската и други литератури. Превежда на български „Тъй рече Заратустра“ от Фридрих Ницше и „Потъналата камбана“ от Георг Кауфман и с основание е считана за една от най-културните жени на своето време. Първата й стихосбирка „На прага стъпки“ излиза през 1918 г. През 1923 г. издава книгата „Пенчо Славейков. Бегли спомени“. Автор е на още две  стихосбирки – „Сонети“ /1925/ и „Избрани песни“ /1931/. Тя умира на 16 март 1937г. в София.

Белчева е известна със своя фин усет към словото и естетиката, както и с близостта си до Пенчо Славейков, с когото споделя дълбока лична и творческа връзка. Творчеството ѝ носи красота, нежност и вътрешна сила – качества, които я правят символ на женското присъствие в българската култура.

В душата ми градина

речта си посади,

и на далеч отмина.

Речта ти реч роди.

 

Когато се завърна

речта си непозна;

когато ме прегърна

ти — майска светлина —

 

тя пак бе полетяла

— пчела от цвят на цвят —

и от дъхът ти брала

най-дивний аромат.

…